Изгрев на Мусала

Вълнуващото небе идва с лошо време. Лошото време идва със силен вятър. Силният вятър носи снегът в небето. Снегът в небето рисува картини по изгрев. Един от големите спектакли, който съм имала щастието да живея, да уловя в снимка. Студената красота на зимната планина. Беше една Сряда, късен следобед. Прогнозата за следващия ден бе за първи обилен снеговалеж в Рила. Нямах търпение отново да стъпя на бяла земя. Няколко бързи съобщения и вече имах компания за утре! Най-ценното нещо в такъв момент е да намериш съмишленици в подобно начинание. Лифтът на Боровец не работеше, качихме се пеш, къде имаше пъртина, къде не, денят се проточи и залезът ни хвана малко преди да стигнем Мусала. Че беше духовито, беше. Но някак нагоре стимулът е друг, сякаш някаква невидима сила, нагоре, бута те, а цветове и форми се около теб се променят на всяка минута. Вече бяхме горе, на топло, размразяваме се в чайната. Пълна утопия, а навън беснееха ветрове. И не след малко, часовникът звъни, опаковаш набързо телцето, грабваш фотоапарата, отваряш вратата, вятърът те побутва сякаш да влезеш отново вътре, но не! Там бе утрото, а такова утро се случва веднъж и никога не ще се повтори. Движенията ти стават трескави, започваш да сновеш из върха, бързо, бързо, бързо, във всички посоки обръщаш поглед и ако има как да изкрещиш, ще те чуят халите и понесат гласа ти с  кристалите снежни в бесен танц на стихии и гласове. Вятърът вдигаше снега, въртеше  го на високо, навсякъде, ледени кристали се забиват в очите ти, дори през очила. Нямам друг случай по пътя ми, в който да съм снимала със затворени очи. Без да гледам, какво снимам. Ей така, просто натисках бутона, въртях камерата, пристъпвам напред и пак и пак и пак. Беше сурово, но беше и една от най-красивите гледки, на които съм ставала свидетел. От онези, които ще помниш до сетни дни. Огненият, ветровит изгрев от Мусала на 29ти Ноември 2013г.. След такова утро няма как да не се почувстваш одухотворен. Духовито време, одухтворени хора. Няма как и да забравя, компанията на Радо, Стела и Мони. Толкова е хубаво да знаеш, че си споделим моментът с някой и след години винаги можеш да си кажеш " Ееей, помниш ли, какво беше онова утро на Мусала? "