Зимно Тевно

Стъпките се нижат като броеница. От 4 часа редиш я, бисер след бисер след бисер.. Чуваш само хрупането на снега. Не говорим. Всеки пази дъхът си за изкачването, а раницата тежи. 3-ма сме и сме тръгнали за 3 нощувки в планината. Няма да има никой на заслона, носим много храна, Нова година е все пак! Остава още малко, поглеждам часовника, отдавна сме в сянка, но знам, че на портата ще бъде различно. Денят е ясен и тих, Слънцето е някъде там! Само да качим портата и ще видим заслона. За пръв път минавам по такъв терен зимно време. Умълчана съм. Следя движенията на хората пред мен и ги следвам смирено. Те са скиори, с голям опит в планината, сигурни са в стабилността на снега. Има козирка на портата, но ще минем, ще я разбием. Слагам котките и лека по-лека, като по стълбичка, качвам се. Сърчицето тупти, нямам опит в такъв терен, но когато човекът до теб, е човекът в сърцето, преглъщаш страха и смело даваш напред. Та нали, от както за пръв път стъпих на Тевно преди 2 лета, мечтая да го видя в бяла пелена? Сега ли да спра? Мина пасажа. Горе сме вече. Не знам, какво да кажа! 20 минути преди залеза, Слънцето грее ниско и облива склоновете на Пирин в нереални цветове. На Лява Краледворска порта сме. Очите ми търсят покрива на заслона. Няма други стъпки в цялата долина. Сами сме! Нашите ще бъдат първите. Другарите ми нямат търпение да нарисуват своите завои по склона. Спускат се, а аз оставам сама на портата. Оставам, за да изпратя Слънцето. Има още 2 дена до Нова Година, но сякаш изпращам я днес, искам тази година да си тръгне вече. Донесе ми най-тежката загуба - на любим човек. Със залеза, изпращам тъгата. Да потъне там дано, в дълбокото синьо и да не се връща. Стига толкова болка. Време е да се изправя и поема някак по пътя. Слънцето вече докосваше хоризонта. Склоновете станаха кърваво червени. Такъв цвят на снега се вижда само в края на Декември. Поех на долу. Нюансите на небето избледняха, мъгла покри долината и дълбокото синьо, пое ме. Силуетът на Каменица бе като гард зад мен. Настъпи вселенска тишина. Не исках да пускам челника, нито бързах да стигна. Следвах следите на ските, до един момент, в който пред мен се появи силует на човек. Митко ме чакаше. Новата 2011-та бе на прага.